Month: June 2022

 

На 27.06.2022 г. в Народното събрание е внесен законопроект № 47-254-01-81 за изменение и допълнение на Закона за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНЦ).

Законопроектът има за цел да даде правна уредба по два въпроса с практическо значение:

• провеждане на общо събрание на ЮЛНЦ от разстояние, чрез интернет платформа за видеоконферентна връзка, и
• прекратяване на правомощията на член на управителен съвет или управител на ЮЛНЦ въз основа на негово едностранно писмено волеизявление.

На първо място, проектът предвижда изрична възможност за провеждане на общото събрание на ЮЛНЦ чрез интернет платформа за видеоконферентна връзка.

Платформата трябва да е в състояние да осигури зрителен и звуков контакт между членовете на общото събрание, да гарантира установяване на самоличността им и да позволява участието им в обсъжданията и вземането на решенията.

Електронният адрес за осъществяване на видеоконферентната връзка ще се посочва предварително в поканата за свикването на общото събрание.

Присъствието на дистанционно участващите членове и начинът им на гласуване ще се удостоверява в протокола от председателстващия общото събрание и лицето, изготвило протокола.

Аналогични промени са предвидени и по отношение на общите събрания на народните читалища.

В допълнение, законопроектът предвижда и възможност правомощията на член на управителен съвет или на управителя да се прекратяват въз основа на негово едностранно писмено изявление за напускане, отправено до ЮЛНЦ.

Ако в двумесечен срок от получаване на волеизявлението ЮЛНЦ не е заявило заличаването на напусналото лице от регистъра на ЮЛНЦ, това лице ще може да заяви заличаването си самó, независимо дали на негово място е било избрано друго лице.

Законопроектът е в отговор на съществени затруднения, с които се сблъскахме в практиката през последните няколко години:

Поради прилаганите ограничителни мерки по време на пандемията от COVID-19, в редица случаи физическото провеждане на общите събрания на ЮЛНЦ се оказа невъзможно. Същевременно законът не предвижда изрично провеждането им от разстояние чрез използване на наличните съвременни технологии.

С това се възпретястваше приемането на решения по съществени въпроси, като напр.: освобождаването и избора на лица в управителните органи; приемането на отчетите за дейността на управителните органи; приемането на финансовите отчети на ЮЛНЦ. Стигаше се до житейски и правно нетърпими ситуации, при които общи събрания на ЮЛНЦ реално не можеха да осъществят контрол върху дейността на управителните му органи, разходването на средствата и управлението на имуществото на ЮЛНЦ.

Същевременно невъзможността за физическо провеждане на общи събрания лиши и членове на управителни органи на ЮЛНЦ, които желаеха да ги напуснат, от ефективен правен механизъм за това.

 

Екипът ни следи пътя на законопроекта в Народното събрание и ще публикуваме актуална информация за него на сайта ни.

 

Настоящата публикация се предоставя с информативна цел и не представлява правен съвет.

Краткият отговор е, да, възможно е.

ВКС приема в своето скорошно Решение № 141/27.06.2022 г. по гр.д. № 3429/2021 г., IV ГО, че страните могат да уговорят и други, непосочени в чл.234, ал.3 КТ условия в договора за повишаване на квалификацията и за преквалификация, вкл. неустойка за обезпечаване на вредите от неизпълнение на поето от служителя задължение да остане на работа при същия работодател за определен срок.

По договора за повишаване на квалификацията е възможно да се уговори задължение служителят да възстанови на работодателя извършените разходи за повишаване на квалификацията. Но то не компенсира работодателя за вредите от неизпълненото задължение на служителя да полага труд при него през уговорения период. ВКС приема, че “Неизпълнението на задължението за престиране на труд в рамките на допустимия от закона 5-годишен срок, несъмнено създава трудности и неудобства за работодателя, инвестирал време и средства за обучение на работника/служителя, с оглед на което е логично договорът за квалификация да съдържа клауза за отговорност при неизпълнение, отделно от разходите за обучение.”

От изложените в Решението мотиви следва, че принципно е допустимо в договора по чл.234 от КТ да се уговори, че служителят дължи както възстановяване на извършените от работодателя разходи за повишаване на квалификацията в пълен размер, така и паралелно с това неустойка за вредите, причинени на работодателя от неполагането на труд за пълния уговорен период след завършването на обучението.

ВКС обаче припомня и постановките на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, относими към задълженията за неустойка.

С неустойката страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е винаги форма на договорна отговорност, а предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.

Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора и следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави и се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди.

Настоящата публикация се предоставя единствено с информативна цел и не представлява правен съвет.

В две скорошни решения ВКС е разгледал валидността на уговорка, по силата на която при прекратяване на трудовия договор работодателят дължи на служителя обезщетение в размер на дванадесет месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор.

ВКС е приел, че уговорката е частично недействителна в частта ѝ, с която обезщетението се уговаря „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“, понеже това противоречи на добрите нрави в хипотезите на прекратяване на трудовия договор поради виновно поведение на служителя.

Независимо от това обаче, ВКС посочва, че поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува самостоятелно и без тази част на уговорката и съответно работодателят е обвързан от уговореното задължение за изплащане на обезщетение в случаите, когато работникът е бил добросъвестен.

Добросъвестността се преценява във всеки отделен случай.

ВКС дава отделни примери, в които служителят не би бил добросъвестен (и съответно не би имал право на въпросното допълнително обезщетение) – при дисциплинарно уволнение поради виновно поведение на служителя, или когато служителят е подвел работодателя относно бъдещето на трудовото правоотношение и след като е постигнал благоприятна за него договореност, се възползва от това и в къс срок едностранно прекрати правоотношението.

Обстоятелството, че служителят е прекратил договора едностранно, без наличие на виновно поведение от страна на работодателя, не означава самó по себе си, че служителят е недобросъвестен. Макар злоупотребата с това право да е възможна, тя не се предполага от съда, а трябва да се докаже в конкретното дело.

В анализа си ВКС припомня, че договорната свобода (принцип на гражданското право), е ограничена единствено от императивните разпоредби на закона и добрите нрави, а при трудовите правоотношения законът в чл. 66, ал. 2 КТ допълнително поставя като забрана страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор. Сочената забрана обаче не отрича възможността страните по трудовия договор да уговорят и други условия, които са по-благоприятни за работника от изрично установените със закон или с колективен трудов договор. Именно в тази хипотеза попада разглежданата уговорка (с изключение на частта ѝ, която е недействителна).

Разглежданата практика е обективирана в Решение № 75/23.06.2022 г. по гр.д. 2712/2021г., III ГО, ВКС и Решение № 30/24.06.2022г. по гр.д. № 1883/2021 г., IV ГО, ВКС, след допускане на касационното обжалване по правния въпрос „Следва ли да се нарушава договорната свобода на страните при тълкуване на волята им?“

Настоящата публикация се предоставя единствено с информативна цел и не представлява правен съвет.