Последвалата отмяна на нормативен акт не може да води до автоматично прекратяване на делото за неговото оспорване пред административния съд

 

На 24.11.2022 г. Съдът на Европейския съюз (СЕС) постанови решение по дело С-289/21 по преюдициално запитване от Административен съд София-град (АССГ), което следва да доведе до промяна на досегашната практика на българските съдилища по дела за отмяна на подзаконови нормативни актове.

Запитването

АССГ е запитал СЕС дали чл. 47 от ХОПЕС и принципите на равностойност и ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат процесуално правило на държава членка, съгласно което — когато национална правна разпоредба, оспорена с жалба за отмяна по съдебен ред, тъй като противоречи на правото на Съюза, бъде отменена с последваща норма и поради това престане да поражда последици занапред — се приема, че е отпаднал предметът на оспорване и следователно липсва основание за произнасяне.

Контекстът

Досегашната практика на българските съдилища е, че когато в хода на делото по оспорване на дадена нормативна разпоредба, тя бъде отменена с последваща разпоредба, делото се оказва лишено от предмет и то се прекратява. В резултат от това прекратяване липсва съдебно решение, което да потвърждава, че въпросната отменена разпоредба е била незаконна от деня на влизането ѝ в сила. От такова решение – ако би било постановено – биха се ползвали всички лица, спрямо които въпросната разпоредба се е прилагала.

АССГ е посочил в преюдициалното си запитване, че като алтернативно средство за защита лицето, претърпяло вреди от приложението на нормативната разпоредба преди отмяната ѝ, би могло да предяви иск за обезщетяването им, във връзка с който съдът ще се произнесе инцидентно и по противоречие с правото на ЕС на отменената разпоредба. Констатацията за такова противоречие би имала действие само спрямо конкретния ищец и само по конкретното дело.

Този подход се прилага от българските съдилища включително в случаите, когато нормативната разпоредба се оспорва поради твърдяното ѝ противоречие с правото на Европейския съюз.

Мотивите на СЕС

СЕС установява, че принципът на равностойността е спазен, понеже очертаният подход на съда се прилага спрямо всяка жалба за отмяна на национална разпоредба, независимо дали се основава на твърдяно несъответствие с правото на ЕС, или на вътрешноправен акт.

Не така стоят нещата по отношение на принципа на ефективността.

В сърцевината на анализа на СЕС стои различният ефект във времето, който отмяната по съдебен и по нормативен ред поражда, съотнесен към преследваната от жалбоподателя правна цел с молбата за отмяна. Отмяната на нормативната разпоредба с последваща норма поражда действие само за в бъдеще (ex nunc) и не поставя под въпрос настъпването на правните последици на отменената по този начин разпоредба за съществуващите положения. Отмяната на национална разпоредба по съдебен ред обаче има обратно действие (ex tunc) — по принцип от датата на нейното приемане, — така че породените от нея последици за съществуващи положения отпадат, считано от същата дата (т.42 от Решението на СЕС).

Предвид това положение, СЕС предоставя диференциран отговор в зависимост от правните последици, които оспорващият цели да постигне с жалбата си за отмяна на нормативната разпоредба. Когато целта е тя да спре да се прилага занапред, този полезен ефект като краен резултат му се предоставя и от последващата отмяна на разпоредбата по нормативен ред.

Различно е обаче положението, когато с оспорването на национална разпоредба по съдебен ред жалбоподателят цели да се премахнат и правните последици, които са породени от прилагането на тази разпоредба и които го увреждат. В подобна хипотеза сама по себе си отмяната с последваща норма на посочената разпоредба не би довела до отпадане на тези вече настъпили последици и прилагането в подобно положение на национална процесуална разпоредба, по силата на която се прекратява производството, тъй като е отпаднал предметът на оспорване, би могло да лиши жалбоподателя от ефективна съдебна защита.

Затова на жалбоподателя следва да се даде възможност да докаже, че въпреки отмяната с последваща норма, той продължава да има интерес от отмяната на посочената разпоредба по съдебен ред. Неосигуряването на тази възможност  може да направи прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на този правен субект от правото на ЕС.

Възможността в подобна хипотеза посоченият правен субект да предяви срещу съответната държава членка иск за обезщетение за вредите, които счита, че е претърпял поради последиците от прилагането на оспорената разпоредба, и за тази цел сезираният съд да постанови (този път инцидентно), че въпросната разпоредба е несъвместима с правото на Съюза, няма да е достатъчна, за да гарантира правото на същия правен субект на ефективна съдебна защита, тъй като не е изключено от това да произтекат процесуални пречки от гледна точка на разходите, продължителността и правилата за представителство, които могат да направят прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза (т.53 от Решението на СЕС).

Няколко думи и от мен

Решението на СЕС ни казва, че принципът на ефективност изисква, когато национална правна разпоредба, оспорена с жалба за отмяна по съдебен ред, тъй като противоречи на правото на Съюза, бъде отменена с последваща норма и поради това престане да поражда последици занапред , националният съд трябва да даде възможност на страните да изтъкнат евентуалния си интерес от продължаване на производството и да вземе предвид такъв интерес, преди евентуално да прекрати делото поради нормативната отмяна на атакуваната разпоредба.

И макар решението да третира гарантиране на ефективността на предоставените от правото на ЕС права, на мен ми се струва, че принципът на правовата държава изисква същото разрешение да се прилага от съдилищата и по дела за отмяна на нормативни разпоредби поради твърдяното им противоречие с вътрешен закон. Противното би означавало, че правата на гражданите и юридическите само на основание произхода на съответното право – изцяло вътрешен или съюзен – се оказват поставени пред различни условия за упражняването им и ефективната им съдебна защита.

Съдът може да приеме извънсъдебна спогодба за нищожна поради накърняване на добрите нрави

 
Не съответства на моралните норми работодателят да се възползва от уязвимото физическо и материално състояние на работника, за да се освободи почти изцяло от отговорността си по чл.200 от КТ

 

В Решение № 50217/09.11.2022 г. по гр.д. № 1201/2022 г., III ГО, ВКС е разгледал иск на работник срещу работодател за обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука.

Съдът е преценил, че съобразно с обстоятелствата по делото дължимото на работника обезщетение е 30‘000 лв. и не е зачел сключената извънсъдебна спогодба между страните, по силата на която работодателят е изплатил на работника сумата от 700 лв. като окончателно обезщетение за същите вреди (40 пъти по-малка сума).

Казусът накратко:

  • При изпълнение на трудовите си задължения работникът паднал от необезопасена сграда, от което претърпял редица увреждания. За понесените физически и психически страдания той предявил иск срещу работодателя за заплащане на обезщетение в размер на 45‘500 лв.
  • Работодателят оспорил иска, като се позовал на сключена между страните извънсъдебна спогодба, с която те уредили отношенията си. Срещу получените суми (725 лв. за неплатени здравни осигуровки, 420 лв. за лечение и 700 лв. обезщетение за имуществени и неимуществени вреди), работникът се отказвал от финансови претенции срещу работодателя.
  • В писмените си бележки пълномощникът на ищеца е изложил съображения защо не следва да се зачете сключената спогодба, като е посочил, че размерът на определеното със спогодбата обезщетение не е справедлив.
  • Софийският районен съд е приел, че под „противоречие със справедливостта“ следва да се разбира възражение за нищожност на спогодбата поради противоречие с добрите нрави. Счел е това възражение за основателно, тъй като обезщетение от 700 лв. за причинените вреди е повече от несправедливо и унизително.
  • Софийският градски съд е достигнал до извода, че първоинстанционният съд неправилно се е произнесъл по валидността на сключената между страните спогодба, която е била приложена към отговора на исковата молба и не е била оспорена като неистински документ; не било направено и възражение за нищожност поради накърняване на добрите нрави. На тази основа е зачел действието на спогодбата.

Делото е допуснато до касационен контрол по въпросите:

  1. Длъжен ли е съдът да приеме с решението си наличие на нищожност по чл.26, ал.1 от ЗЗД на извънсъдебна спогодба за обезщетяване на неимуществени вреди от трудова злополука, ако тази спогодба очевидно накърнява добрите нрави поради многократно неоправдано занижен размер на изплатеното обезщетение?
  2. Дължи ли съдът служебна проверка за нищожност на договор от гледна точка на наличието на очевидно накърняване на добрите нрави?

Отговорите на ВКС – обобщение:

Съдът първо припомня, че съгласно ТР № 1 от 27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението си по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Когато нарушението на добрите нрави може да се установи директно от съдържанието на договора от надлежно въведени факти или от събраните по делото доказателства, въззивният съд е длъжен служебно да се произнесе дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави. А щом е така, възражението за нищожност на правна сделка поради противоречието и с добрите нрави, от която противната страна черпи права, не се преклудира на основание чл.133 или чл.143, ал.3 и чл.146, ал.3 от ГПК, когато нищожността се установява директно от съдържанието на договора, от надлежно въведени факти или от събраните по делото доказателства.

Конкретният казус:

ВКС първо е съобразил възрастта на ищеца, понесените физически и психически болки и страдания и тяхната продължителност, за да определи, че адекватното обезщетение в случая възлиза на 30‘000 лв. Съдът е отхвърлил като недоказано възражението на ответника, че ищецът е допринесъл за злополуката, допускайки груба небрежност.

На следващо място ВКС е разгледал съдържанието на спогодбата и обстоятелствата около подписването ѝ.  

Спогодбата била подписана по време на болничното лечение на ищеца, когато той е изпитвал все още интензивни болки и страдания.

Освен това ищецът е имал и материални затруднения, тъй като сам се е грижел за трите си деца и не е имал средства да плати дори здравните си осигуровки, които са издължени от работодателя според спогодбата. Затова се е съгласил да получи повече от четиридесет пъти по-ниско обезщетение за неимуществени вреди от действително дължимото (700 лв. спрямо 30’000 лв., б.а.) още преди да приключи лечението.

Въз основа на тези обстоятелства ВКС е приел, че спогодбата е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави. Съдът е обобщил, че не съответства на моралните норми работодателят да се възползва от уязвимото физическо и материално състояние на работника, за да се освободи почти изцяло от отговорността си по чл.200 от КТ. Спогодбата не е била зачетена от съда поради нейната нищожност, а получената сума от 700 лв. е била приспадната от присъденото обезщетение.

 

Обобщение:

Уязвимото физическо и материално състояние на едната от страните, както и многократното неоправдано занижаване на договорения спрямо действителния размер на дължимото обезщетение биха могли да се окажат основание за незачитане на действието и на други извънсъдебни спогодби, като противоречащи на добрите нрави.

 

Настоящата публикация се предоставя единствено с информативна цел и не представлява правен съвет.